Излизам хванат за ръка с дъщеричката ми, тригодишно ангелче. Ще се разходим малко, ще отидем на някоя детска площадка, ще се пускаме по пързалките, ще се полюлеем… Пред нас също толкова малко момиченце, стои до майка си, циганка, която рови в боклука. Това е циганската реалност… Майката сигурно с удовоствие би си клатила краката вкъщи с тия 1600лв, които толкова много сайтове се опитват да ни убедят, че държавата и дава (всеки месец?). Детенцето и то сигурно би се радвало да излиза да си играе, да хапва по график, и да си угажда регулярно. Вместо това е пораснало преждевременно и търчи покрай майка си докато тя рови в боклука.

Не е прекалено трудно, казва Крис Хеджис, достатъчно е да разпознаеш и приемеш привилегията в която живееш. Да разпознаеш моралния императив, че трябва да използваш привилегията си в помощ на по-слабите. В края на краищата това момиченце не е виновно, че се е родило точно там, но знам, че ще има безброй препятствия пред себе си, които моята дъщеричка няма да има.

В същото време съм заобиколен от пълна нормализация на езика на омразата. На циганите се отнема всякаква човещина – те са сган, хлебарки, паплач – а, когато отречеш хуманността на група от хора това е оправдание да им сториш всичко, независимо колко отвратително.

Проблеми има, несъмнено, и решения. Дали ще търсим път на подтисничество, все по брутални и уплашени от деня в който ще пристигне сметката за плащане? Или ще разпознаем привилегията си и ще търсим решение в базирано в общата ни хуманност?

Изборът е наш. Избор между страха и любовта!

П.П. Този пост бе заченат като коментар съпровождащ шерването на тази статия: Когато загърбим завета на Левски и прегърнем неонацистката пропаганда за „циганите“