Мат Таиби, Ролинг Стоунс

Преди десет години, в събота, 13 септември 2008 г., светът бе пред свършване.

Федералният резерв в Ню Йорк беше зоопарк. Представете си седалището на НАСА в деня, в който гигантски астероид ще влети в атмосферата. Това беше Нюйоркския Федерален резерв: всички строени, максимална паника.

Тълпата включваше бъдещия министър на финансите Тимъти Гайтнър, тогавашният министър на финансите (и бивш главен изпълнителен директор на Голдмън Сакс) Ханк Полсън, представителите на множество регулаторни институции и изпълнителните директори на почти всички големи банки в Ню Йорк

Метафората с астероидите е подходяща. В двойния срив на водещата инвестиционна банка Лемън брадърс и застрахователния гигант Ей Ай Джи, Уолстрийт видя застрашаващо цивилизацията кълбо от дълг което се търкаля насреща им.

Митът за тази среща, обезсмъртен от агиографски реконструкции като Спасяването на “Уолстрийт” на Андрю Рос Соркин, е, че трезвомислещите шефове на банки едвам намират достатъчно пари да отклонят дълговата комета от курса ѝ.

В Спасяването на “Уолстрийт” шефът, “суперзвезда” на “Голдман” Лойд Бланкфейн, заедно с “умния” Джейми Димон от “Чейс”, “боецът” Джон Мак от “Морган Стенли” и други титани посредничат за сделката, точно на време да предотвратят сценарий, тип Лудия Макс, за всички нас.

Планът включва федерален спасителен пакет за некомпетентната Ей Ай Джи, заедно с ключови сливания – Банк ъф Америка, които купуват Мерил, Барклис които поглъщат потъващия корпус на Лемън и т.н.

С уважение към добрите актьори от филма, но митът е измишльотина.

Има по-точни хроники на кризисния период, включително току-що публикуваната Financial Exposure  на Елизе Бейн от Постоянната подкомисия за разследвания на Сената, вероятно най-агресивния екип от финансови детективи, които пресяха останките през последните 10 години. Описанието на Бийн за това, което се случва в банки като “Голдман”, “HSBC”, “ЮБиЕс” и “Вашингтон Мутуъл”, е ужасяващо четиво дори сега.

Но историята се пише от победителите, а банките, които взривиха икономиката, по някакъв начин все още печелят повествованието. Постоянната пропаганда за това, което се случи преди 10 години, не само продължава да изкривява новините, но и допринесе за широк спектър от политически последствия, включително и за избирането на Доналд Тръмп.

Най-упоритите митове за 2008 г.:

Мит №1: Катастрофата беше инцидент

В ранните дни на катастрофата, на репортерите бе казано, че кризата е може би твърде сложна за новинарски аудитории. Но метафорите биха свършили работа. И оперативната метафора за 2008 г. беше “хилядагодишно наводнение “, рядко и необяснимо произшествие – нещо, което просто се случи.

Дори беше внушавано, че сривът се дължи отчасти на ирационална паника, “истерия“, страх от самия страх. Когато Лемън брадърс се срина, според теорията инвеститорите се престарават, замразявайки всички заеми, и така причиняват  повече разрушения и загуби. Икономиката била  в основите си здрава, но страхът бил  причинил сътресение заради липса на доверие.

В Спасяването на “Уолстрийт”, Уилям Хърт играе министъра на финансите Полсън като натъжен, уморен Атлас. Той прави вметка в началото на бъркотията: “Това е игра на доверие” и ако Лемън брадърс се е сринал “всички останали банки ще паднат като домино”.

Бедната Синтия Никсън, която играе говорител на Министерството на финансите Мишел Дейвис, се чува да отговаря: “Конгресът няма да се задвижи, докато не се ударим в айсберга”.

Филмът се прехвърля към Дик “Горилата” Фулд от Лемън (изигран от Джеймс Уудс в динамичен перма-гадняр режим), който контрастира техните страхове със своя прекалено уверен метеорологичен доклад:

 “Недвижимите имоти винаги се възстановяват” – изхриптява той, нагласяйки смокинга си – “Виждал съм това и преди. Генералните директори се паникьосват и разпродават евтино … Улицата тича с подпалена глава, но бурята винаги отминава.”

Този цветен език – домино, игра на доверие, “айсберг”, “буря” – изкусно дегизирана реалност. Това не беше ураган, стоварил се върху им, а последствие от години на безпрепятствяна криминална измама.

Банки като Лемън бяха отпускали милиарди заеми на ипотечни фабрики, като например “Кънтриуайд” и “Ню Сенчъри“. Тези фирми на свой ред изпратиха орди от кредитни мошенници в квартали с по-ниски доходи, предлагащи магически сделки на всеки, който би могъл да “замъгли огледало“, както се изрази пред мен  Майкъл Уинстън, бивш изпълнителен директор на Кънтриуайд. Целите често са били малцинства и възрастни хора.

Приказки за ипотечните измамници, които докато се наливат с ред бул раздават лесни заеми във всички посоки, започнаха да се появяват в новините още през 2005 година . “Беше като котелно помещение” – каза един агент на “Лос Анджелис Таймс” – “Вие произвеждате, правите много пари … Няма истинско състрадание или разбиране за позицията, в която поставяте своите клиенти.”

Тези фабрики за ипотеки зарязаха надлежните проверки, рядко  проверяваха  доходите,  самоличността, дори и гражданството. Кредитите бяха, създадени за  кратък, крехък живот, като плодови мушици. Те трябваше да останат жизнеспособни точно толкова дълго, колкото да бъдат върнати на Уолстрийт и препродадени на инвеститорите на вторичния пазар, които да поемат загубите.

Това беше класическа схема на Понци (б.пр. пирамидална схема). Докато нови заеми бяха създавани и продавани по-бързо, отколкото старите се сриваха, пазарът на високорискови ценни книжа правеше всички богати. Но в мига, в който пазарът започна да се залюлява обратно, всички знаеха, че всичко ще се срине, в стил Уили Койота.

Полсън знаеше също като останалите. Министерството на финансите и другите регулатори бяха получили предостатъчно предупреждения. Вземете Службата за надзор на ликвидността(OTS), регулаторния орган на Министерството на финансите, който се случи да надзирава два от най-лошите случая – Вашингтон Мютуал и Ей Ай Джи. Според Бийн OTS наблюдава и пренебрегва над 500 нередности в ипотечните практики само във Вашингтон Мютуал през годините преди катастрофата.

Дори ФБР – не точно най-компетентния финансов регулатор на планетата, със сигурност не в степента, в която се очаква да бъде държавната хазна или Фед – бе предупредило още през 2004 г.,че така наречените “лъжливи заеми” са “епидемични” и ще доведат до “финансова криза” ако не бъде разгледани.

CNN съобщи на публиката предупреждението на ФБР за “следващата S & L криза” ( б. прев. “savings and loans crisis“) стигайки до там да наименува топ 10 “горещи точки” за ипотечни измами “Джорджия, Южна Каролина, Флорида, Мичиган, Илинойс, Калифорния, Невада, Юта и Колорадо.”

Taibi превод

Всички тези места по-късно ще бъдат разтърсени от масови изпълнителни дела.

В онези дни отнемаше повече време да минеш през автомивката, отколкото да получиш жилищен кредит. Един ипотечен брокер във Флорида по-късно ми каза, че е търсил клиенти на връщане от работа през нощта до хладилника за бира в кварталната бакалия. Кандърмата му била: “Хей, приятел, харесва ли ти къде живееш?”

Краят на това парти не беше игра на доверие. Това беше гравитация: което е отишло нагоре, слизаше надолу.

Капитанът на Титаник пренебрегва цял ден на предупреждения за айсберг и се записва в историята като най-големия глупак. Историята го поздравява само за доблестния акт, че е потънал с кораба.

Титаните на Уолстрийт пренебрегнаха поне четири години предупреждения, измъкнаха се по-богати от всякога и накрая бяха възхвалявани като герои от подобните на Соркин.

Мит № 2: Катастрофата е причинена от алчни собственици

Спасяването на “Уолстрийт” показва Фулд по време на тирада:

“Хората се държат така, сякаш сме търговци на крек-кокаин”, оплаква се Фулд (Джеймс Уудс). – “Никой не е опрял пистолет на главата на никого и не е казал: “Хей, Нимрод, купи си къща, която не можеш да си позволиш. И знаеш ли какво? Докато си на на тая вълна, отвори кредитна линия за бебето и си купи лодка.”

Този аргумент е “Уолстрийтският” еквивалент на известната каращи-кадилаци-получатели-на-помощи приказка на Рейгън, която днес е всеобщо призната като тъпа расистка реторика.

Имаше ли маси от хора, които преди 2008 г. купуваха къщи, които не могат да си позволят? По дяволите, да. Бяха ли някои от тях спекуланти”, които се опитваха да играят балона за печалба? Със сигурност.

Повечето не бяха такива – повечето бяха обикновени работещи, или по-лошо, възрастни хора окуражени да рефинансират и да използват къщите си като банкомати – но имаше и някои спекуланти, вярно.

Хората, които сочат с пръст собствениците на жилища обаче, задават неправилните въпроси. Правилният въпрос е защо подобните на Фулд по света не се интересуваха дали тези “нимроди” могат да си изплащат заемите.

Отговорът е, че играта нямаше нищо общо с това дали собственикът на къщата може да плати или не. Собственикът не беше истинската цел на измамата. Истинските глупаци бяха институционални клиенти като пенсиионни фондове, хедж фондове и застрахователни компании, които инвестираха в тези ипотеки.

Ако сте имали пенсионен фонд и сте се събудили един ден през 2009 г., за да видите, че сте загубили 30% от спестяванията на живота ви, сте били целта на измамата. Обикновените американци държат спестяванията си в къщи и пенсионни планове, а схемата за рискови инвестиции бе предназначена да изсмуква стойност от тези две места и да я вкарва в хазните на няколко гигантски банки.

Бурята от съдебни дела след 2008 г. свидетелства за това. Един държавен инвестиционен фонд загуби 28% от стойността си. Жалбоподатели като Съюза на държавните служители в Айова или Синдиката на електротехническите работници в Илинойс или дори племето Зуни в Аризона и Ню Мексико загубиха милиони заради ипотечни инвестиции.

Докладът на Бийн ясно показва, че когато следователите от Сената започнаха да преглеждат записите, те установиха, че не само самите компании, но и техните регулатори са видяли от самото начало контурите на измамата.

“Други материали показват, че надзорните органи на OTS омаловажават риска”, пише тя, “подчертавайки банковите печалби и скоростта, с която банките продават високорисковите заеми на Уолстрийт”.

С други думи, никой не се интересуваше дали заемите бяха лоши. Продаваха се като топъл хляб, генерирайки много пари. Купонът продължава!

И до днес ще откриете хора, пробутващи идеята, че катастрофата е била причинена, защото Конгресът  “принуди всички да ходят да дават ипотеки на хора, които са на ръба“.

Но никой не е натискал банките правят каквото и да е. Собствениците на жилища бяха необходима част от измамата. Те бяха сламата в тази Румпелщилцхенова схема. Ако подобните на Кънтриуайд по света се притесняваха за способността на кредитополучателите да плащат, те биха, сещате се, проверили.

Беше игра на горещи картофи. Вземате име на лист хартия, след което прехвърляте заема от купувач на купувач, докато не намерите някой достатъчно неопитен за да го вземе.

Целият мозъчен потенциал на Нюйоркския Фед преди 10 години търсеше нови получатели на горещи картофи. Накараха данъкоплатците да купят много, и накараха Фед да купи още повече. Дори използваха Fannie и Freddie като таен механизъм за спасяване, купувайки дори още по-токсични активи. Самите банки отказаха да поемат загуби.

Мит №3: Спасителните пакети бяха за спасяване на капитализма

Сделката, която банкерите сготвиха, беше да спасят банките от капитализма.

Загубилите трябва да бъдат оставени да загубят. Това е първият и най-важен регулаторен механизъм в пазарната икономика.

Но до 2008 г. банките просто бяха станали твърде големи и взаимосвързани за да позволят нормални пазарни процеси.

Тези фирми със сигурност щяха да умрат без помощ. През 2011 г. Комисията за разследване на финансовите кризи публикува доклад, в който цитира главният директор на Федералния резерв, Бен Бернанке, който казва следното за съдбовната седмица през септември 2008 г.:

“Може би от 13 сред най-важните финансови институции в САЩ, 12 са изложени на риск от срив до седмица или две …”

Отново, митът е, че банките във Фед този уикенд са били от здравите, което ни е спасило от заразата на Ей Ай Джи и Лемън. Тази легенда е подсилвана от постоянната пропаганда как банките са “принудени” да приемат спасителни мерки като ТАРП .

Това е лъжа. Полсън и другите регулатори многократно се намесиха, за да предотвратят естественото погиване на тези фирми.

Не бяха само малките спиращи пазара ходове, като например, когато забраниха късите продажби за да защитят корумпираните компании от по-малките комарджии, които бяха заложили на техния срив. Или сделката, направена на 19 септември 2008 г., когато две компании, които не бяха търговски банки, “Голдман Сакс” и “Морган Стенли”, получиха извънреден статут на търговска банка в неделя вечер, което позволи на пропадащите гиганти да получат достъп до животоспасяващи пари от Федералния резерв на следващата сутрин.

И до този момент обществеността няма разбиране за мащаба на намесата.

За да поставим нещата в перспектива, войната срещу терора струва на Америка около 5,6 трлн. долара от 11 септември, или около 32 млн. долара на час.

Това е нищо пред спасителните пакети. Повечето проучвания показват мобилизирането на пари като за световна война, поколения от спестявания, използвани за запушването на една дупка.

Специалният главен инспектор на TARP определи брутното държавно участие на 4,6 трлн. долара, с над 16 трилиона долара гаранции. Блумбърг заключи, че разходът за спасяване е бил 12,8 трлн. долара. Fortune (която накрая поздрави инвестицията като изключително изгодна за Америка) говори за 14 трилиона долара. Институтът “Леви” в Бард Колидж, вероятно с най-обширното проучване, определи цената на 29 трилиона долара .

Често се представя аргумента, че държавата е направила огромна печалба от спасителните операции. Невъзможно е да се противодейства на подобно твърдение. Това е като да се опитваш да определиш количествено дали крокодилът е повече зелен, отколкото дълъг.

Разбира се, в среда, в която на главните получатели на спасителни средства бе позволен на практика неограничен достъп до свободен капитал; имунитет за тежки регулаторни нарушения (като манипулиране на цените на електроенергията или пране на пари за наркокартели ); многократно спасени от осакатяващи съдебни спорове от благоприятни споразумения; с позволение да се оздравят финансово за една нощ чрез пиршество от директни парични инжекции , щедро оценени държавно гарантирани ипотеки, и други чудовищни субсидии като програмата “Количествено облекчаване” (QE) … Да, в тази вселена спасителните пакети “носят” печалба. Но за кого?

Таибби 2

Реалният ефект от сделката през този уикенд бе радикална трансформация на икономиката. По-рано малките банки традиционно се ползваха с предимство в кредитирането поради своите близки взаимоотношения на място с местния бизнес. Но ефективното сливане на държавата с гигантски банки, които са твърде големи, за да фалират, наклони предимството далеч в другата посока.

Големите банки след 2008 г. вече могат да заемат по-евтино от по-малките, защото кредиторите вече не се притесняват, че ще излязат от бизнеса. Някои проучвания описват тази “имплицитна гаранция” като субсидия на стойност милиарди годишно.

През 2012 г. Bloomberg я определи на 83 млрд. долара само за топ 10-те най-големи банки. Превъртаме напред до миналата година. Колко от рекордните 171,3 млрд. долара печалби, получени от банките през 2017 г. се дължат на имплицитната гаранция?

Договореното сливане между банките и държавата тази седмица преди 10 години социализира рисковете на финансовия сектор и по същество превърна Уолстрийт в механизъм за ежегодно приватизиране на съществена част от БВП на САЩ към ръцете на няколко ръководни кадри. Същите хора, които са били на крачка(заслужено) от бедността преди 10 години, сега са постоянна аристокрация.

Просто погледнете числата. Средната заплата във финансовия сектор през миналата година беше над $375 000 или пет пъти по-висока от останалата част на частния сектор. Докато останалата част от икономиката бе предимно в застой, само средният бонус на Уолстрийт нарасна с 17% през 2017 г. до 184 220 долара, или около три пъти средния доход на едно американско домакинство.

Компаниите се наслаждават на огромен набор от видими и невидими субсидии, като дори печелят лихва върху резервния си капитал (бакшиш от трилион долара , който Фердералният резерв им даде след краха, по същество плащйки на банките да бъдат банки). Повечето от най-големите банки плащат малък или никакъв данък, сериозен проблем, който Тръмп  влоши.

“Сливането” ангажира правителствата на Европа и Америка с непоколебима явна и скрита подкрепа на финансовия сектор. Все по-тежки скандали продължаваха да се появяват след 2008 г. – от флаш катастрофата, през LIBOR, до изпирането на 850 млн. наркодолара от HSBC – и регулаторите тихичко ги замитаха. Подобно на истинските аристократи, служителите на тези фирми не отиват в затвора, дори и за тежките престъпления, които признават, че са извършили.

Отговорът на кризата драматично ускори два огромни проблема. Първо, влоши ситуацията “твърде големи, за да фалират” като направи компаниите още по-големи и по-опасни, чрез предполагаемо изтънчения списък от държавно-спомогнати сливания, организирани преди 10 години този уикенд. Уелс Фарго е по-голям, Чейс е по-голям, Bank of America е много по-голям. В следващата криза ще бъде още по-невъобразимо губещите да бъдат оставени да загубят .

На второ място, вече сериозният проблем на икономическото неравенство се формализира. Хората, отговорни за кризата, не само бяха спасени, но спечелиха още едно десетилетие на огромни незаслужени печалби. Благодарение на безлихвените пари, количественото облекчаване и други субсидии, те правят повече пари от всякога в новата професия, в която фалитът е невъзможен, известна като банкова дейност с държавна гаранция.

Един анализатор на пазара тази седмица описва бизнес модела на “твърде големи, за да фалират” банки в ерата след спасяването като във филма  “Милионите на Брустър”:

“Повечето хора в” Голдман “и” JPM “, казва той, “не разбират истинската причина, поради която печелят луди пари през последните девет или десет години. Ако управлявате едно от тези места, ще трябва наистина да опитвате – буквално всеки ден – за да го прецакате. Би трябвало да бъде вашата единствена мисия, когато станете сутрин. Все едно “Айде, тръгвам да прецакам нещата”

Възстановяването на нивата на възнагражденията бе един от първите и най-неотложните приоритети на спасителния план. Бонусите на Уолстрийт се нормализираха в рамките на шест месеца. Голдман, който се нуждаеше от милиарди публични средства, плати огромна сума от 16,9 милиарда долара за възнаграждения само една година след катастрофата.

Извън Манхатън болката едва започваше. През 2008 г. 861 664 семейства загубиха домовете си, а собствениците на имоти загубиха спиращите дъха 3,3 трлн. долара в собствен капитал (съвпадение – това беше оценката на инспектора на TARP за цялата нетна цена на спасителния план). До 2011 г. цели 11,6 милиона собственици на жилища потънаха със заемите си.

Там някъде, в провинцията на просрочените ипотеки, единственият изход от кризата беше да направиш голям удар. Вие или ставате неизряден платец и губите своя кредитен рейтинг завинаги, или продавате своя дом, обикновено основната инвестиция в живота си, на гигантска загуба. Но основен принцип на спасителния план бе, че банките никога не трябваше да поемат никакви загуби. Ни един цент.

Сред спасителните инструменти на Федералния резерз, които бяха специално създадени да абсорбират лошите заеми, заразяващи икономиката, е изкупуването на пълна цена. Регулаторите, с други думи, дори не поискаха отстъпка от цената на заемите, които бяха a) без стойност и б) може да са били създадени като част от престъпна схема.

Държавата не само даде сумата от 173 млрд. долара, за да плати на контрагентите на Ей Ай Джи през септември 2008 г., като плати пълната цена на суапове от Ей Ай Джи на Голдман и други хазартни играчи  в милиарди  – но по-късно стана ясно, че “спасенте” Ей Ай Джи плащат  $450 млн. бонуси за служителите на AIGFP, малката суапова дивизия, която почти унищожи вселената с невероятно лошото си управление и алчност.

С други думи, всички в горния ешелон на финансовата общност получиха пълно в плащане от спасителния план, дори точно хората, които прецакаха нещата най-лошо. Но какво стана извън Манхатън? Както партньорът на Уорън Бъфет, Чарли Мънър, се изсмя: Хората просто трябва да “стягат и да се оправят“.

Най-големите жертви в тази нещастна история се оказаха бедните, цветнокожите и възрастните. Едно от основните неща, които финансовата преса пропусна в безбройните си постмортеми на катастрофата е, че суб-прайм измамата се отнасяше в значителна степен към расата. В подробностите си наистина беше само преразглеждане на древни расови престъпления като “продажба на договори “, хищническа измама за заем от дните на Джим Кроу, която често не включваше пари, а тежко наказателни тарифи.

Жилищната треска по подобен начин включваше ипотечни сделки, често давани от богати банки на бедни малцинства. Най-скандален пример са вероятно усилията на Уелс Фарго да пробутва токсични “гето кредити” на “кални хора” от Мериленд.

Жилищният балон опустоши черните и латиноамерикански собственици, диспропорционално на белите. Сравненията на Джеймс Уудс / Дик Фулд с продажбата на крек-кокаин не бяха далеч от истината. Рисковите ипотеки унищожиха малцинствени квартали със сходна скорост и жестокост. Дългът беше крек-а от началото на 21-ви век. И ние спасихме наркодилърите.

В годините от тогава, интелигенцията си почесва главата с въпроси за възхода на “популизма”, чудейки се защо обществеността отказва да приеме привидно очевидни икономически планове като строгите икономии (остеритет). Парите са изчезнали. Не разбират ли, че коланите трябва да бъдат затегнати?

Един от почесващите се по главата е Бен Бернанке, архитектът на спасителните пакети, който през 2015 г. има наглостта да публикува мемоар, наречен “Смелостта да действаш” (самохвалната книга на неговото протеже Тим Гайтнър се казва “Стрес тест”).

Отчаян от онова, което “Таймс” описва като “мръсната паст на демокрацията”, Бернанке попита: “Защо обществото продължава да прегръща  бамбастични политически изказвания  за Одит на Федералния резерв, каквито правят Бърни Сандърс и Рон Пол (който искаше само да знае къде отидоха всичките трилиони), когато може просто да се довери на “подреденото, обмислено вземане на решения” на архитектите на спасителните пакети?

След като беше объркан от липсата на обществен ентусиазъм за преизбирането му, Бернанке реши да приеме съветите на неназован сенатор, който по същество му казал, че понякога просто трябва да “хвъриш малко примамка на тъпунгерите “.

Чак след като обществеността избра Доналд Тръмп Бернанке получи прозрение. Той внезапно осъзна, че “растежът не е достатъчен” (превод: богатите ставащи по-богати в продължение на осем години, не удовлетворява избирателите).

Икономистите, каза той , може би имат “отговорност” за справянето с неравенствата в икономиката, признавайки, че може би са причинени от “склонността към политики отгоре-надолу, а не отдолу-нагоре”.

Представете си колко глупав трябва да е човек, за да му трябват от 10 години и избирането на Доналд Тръмп, за да осъзнае това.

Това са хората, които доведоха до Тръмп. Популярните медийни митове могат да настояват иначе, но отговорните са толкова безразсъдни и арогантни, че направиха привлекателна бюлетината “Кой да е, освен…”

Получихме “Кой да е, освен…”, и ще го получим отново, докато някой не започне сериозно да поправя щетите, причинени от ужасната сделка, направена преди точно 10 години.