Мат Таиби, Ролинг Стоунс

Преди шестнадесет години тази седмица САЩ нахлуха в Ирак. Влязохме с неубедителното извинение, изразено от Джордж У. Буш в реч дни преди нашествието:

Разузнаването, събрано от това и други правителства, не оставя никакво съмнение, че иракският режим продължава да притежава и прикрива някои от най-смъртоносните оръжия, създавани някога. Този режим вече е използвал оръжия за масово унищожение срещу съседите на Ирак и срещу народа на Ирак. “

Към лъжата за притежанието на оръжия за масово унищожение, Буш добави още няколко: Хюсеин “обучи и укриваше терористи, включително агенти на” Ал Кайда “. Освен това, оставени без контрол, терористите подпомагани от Саддам, биха могли “да убият стотици хиляди невинни в нашата страна.”

Последвалато бедствие струваше над сто хиляди живота в Ирак и източи над 2 трилиона долара от бюджета. След като вече бяхме нахлули и „най-смъртоносните оръжия, измислени някога“ не бяха открити, бързо стана ясно, че голям брой хора на най-високите нива на обществото или са излъгали, или са се издънили, или и двете.

Новините, закономерно, отнесоха огромна част от вината. Но обществеността, която бе веднъж заблудена, не беше подготвена за многократните рундове на последваща измама след инвазията, произведена от много от същите действащи лица от пресата. Те са проектирани да пренапишат историята в реално време, създавайки нови легенди, която вече издържат 16 години.

Те позволиха на хора като говорителя на Буш, Ари Флейшер – през чиято уста преминаха много главни лъжи от епохата – да излязат тази седмица и да заявяват, че е „мит“, че „Буш излъга, хора загинаха“.

Митовете имаха огромна полза за работещата преса, чиито огромни грешки бяха преформатирани като честни грешки в преценката. Много от хората, направили тези грешки, все още заемат важни позиции, а тяхната надеждност е незасегната, благодарение на новата легенда, най-добре артикулирана от редактора на Ню Йоркър Дейвид Ремник, който по-късно каза с пренебрежение: “Никой не е справи с тази история изцяло правилно.”

Никой с изключение на рекорден брой хора, които маршируваха срещу войната на 15 февруари 2003 г. – консервативните оценки го поставиха между шест и десет милиона в световен мащаб (аз марширувах в D.C.). Всеки от тези хора беше далеч пред Ремник.

Никой не маршируваше, защото не вярваше на твърденията за оръжията за масово поразяване  Повечето маршируваха, защото виждаха проблема с оръжията за масово поразяване като несъществен в най-добрия случай, и обидно прозрачен предтекст за погрешна война, която имаше друго, по-тъмно, все още неизвестно обяснение.

В предстоящата ми книга Hate Inc. (която публикувах в серийна форма тук), аз разглеждам основните медийни измами в този век. ОМП стана архетип на модерна пропагандна кампания, чийто ключов компонент е награждаването на хората, които продават лъжата.

Това беше постигнато след Ирак посредством поредица от измами, променяни отново и отново, митове, натрупани над митовете. По ред на номерата, някои от най-големите оцелели лъжи:

Само една малка част от индустрията се издъни.

В популярното въображение, аргумента за война се водеше от група републиканци и един прекалил с кофеина репортер на New York Times на име Джудит Милър. Даже опитите да се направят изчерпателни списъци с иракски мажоретки след инвазията неизбежно се съсредоточават върху обичайните заподозрени като Флейшер, настоящият официален служител на Тръмп Джон Болтън, неоконсерваторите като Макс Боут, Дейвид Фрум и Бил Кристол, както и апаратчици като Шон Ханти, Ръш Лимбау и Ан Колтър. Но ние и без това очакваме най-лошото от такива хора.

Бе забравено, че това по същество бе консенсус, обхващащ целия бизнес, който включваше ентусиазираното участие на интелигенцията от сините щати (б.пр. щатите с мнозинство подкрепящо демократите). Ню Йоркър на Ремник, който самия написа статия, озаглавена “Аргументация за войната” бе източник на много от най-свирепите про-войната статии, включително чифт, написан от сегашния редактор на Atlantic Джефри Голдбърг, един от многото ястреби на ОМП, който се провали в посока нагоре след разпадането на аргумента за война. Други изтъкнати демократични гласове като Езра Клайн , Джонатан Чаит и дори квази-скептика Ник Кристоф (който осъди критиците на войната защото наричат ​​Буш лъжец) бяха на борда, както го каза героят от Full Metal Jacket, “за голямата победа.”

Вашингтон пост“ и „Ню Йорк Таймс“, с редакционните си страници, бяха ключови двигатели за конфликта; MSNBC уволни Фил Донахю и Джеси Вентура заради техния скептицизъм; CNN наводни ефира с генерали и бивши кадри от Пентагона, а телевизионните канали ABC, CBS, NBC и PBS наредиха тестето още по-зле: за период от две седмици преди инвазията мрежите имаха само един американски гост от 267 души, който поставя войната под съмнение, според Fairness and Accuracy in Reporting.

Точно една голяма новинарска организация отказа да надигне помпоните, вестникарската верига на Knight-Ridder. Всички останали големи, независимо дали са служат на републиканска или демократична публика, продаваха лъжата на войната. Надпартийния характер на измамата е затъмнен в историята от втората легенда:

Войната беше за ОМП.

Вече знаем, от изтичане на информация като британските бележки на Даунинг Стрийт и по-късния доклад на Великобритания за Chilcot, че въпросът за ОМП бе измислица, конструирана с тясната цел да даде политическо прикритие на Тони Блеър, за да подкрепи истинската причина за война на Буш, „промяна на режима“.

Малцина в медиите забелязаха по това време, че ключови неоконсерватори, близки до администрацията на Буш, като Кристол и Робърт Каган (които днес са повече от добре дошли в големите телевизии) публично бяха артикулирали план за глобална доминация, наречен „доброжелателна хегемония“ който можеше да се проследи назад във времето до средата и края на 90-те години .

Идеята беше, че сега, когато Съветите са ги няма, САЩ трябва да бъдат по-агресивни, не по-малко. Трябва да отхвърлим “мирния дивидент”, който Бил Клинтън рекламира в началото на деветдесетте години. Ние трябва също – неоконсерваторите казваха – да се противопоставим на националистическата версия на „мирния дивидент“ – желанието да се съсредоточат „енергиите у дома“ в политиките като плана „Америка Първа“ на Пат Бюканън.

Вместо това трябва да осигурим “превес на влияние” върху всички страни, да имаме план за “промяна на режима” за всяка страна, която не е под наш контрол, от Куба до Иран, до Китай.

Как да оправдаем тази понатруфена версия на „превантивната война”? Знаем от книгата Правилният човек на Дейвид Фрум – бившия автор на речите на Буш – че концепцията „Ос на злото“ е нещо, което Фрум е открил, докато прелиства исторически книги за Втората световна война.

Така измисля идеята, че враговете на Америка са толкова луди от омраза към нас, че не може да им се вярва да се държат рационално, дори ако са заплашени от унищожение. “Ако възпирането действаше” – отбелязва той – “никога нямаше да има Пърл Харбър”.

Тони Блеър беше съгласен с промяната на режима, но чувстваше, че не може да продаде концепцията политически. През 2009 г. той призна това и каза, че би използвал различни аргументи, без ОМП, ако би го правил наново. От разследването на Чилкот знаем, че неговият външнополитически съветник Дейвид Манинг вечеря с Кондолиза Райс през март 2002 г. и след това пише за Блеър изобличаваща бележка.

“Казах, че няма да се откажете от подкрепата си за промяна на режима”, пише той. “Но трябваше да управлявате преса, парламент и обществено мнение, което е много по-различно.”

Така че те измислиха идея за нахлуване в Ирак като отговор на дългогодишни нарушения на режима на инспекциите на ООН, поради което те се надяваха да предоставят на Блеър смокиновото листо на одобрение от Съвета за сигурност на ООН.

По-късно британските служители от разузнаването като сър Джон Скарлет се притесняват, че обществеността няма да си приеме аргумента за война срещу Ирак, защото Ирак не е бил „изключителен“ дори в сравнение с други държави като Либия, Иран и Северна Корея.

Това означаваше, че всички участници бяха прави да задават всички тези очевидни въпроси за войната от самото начало.

Защо нахлуваме в държава без връзка с 11 септември? Ако това имаше нещо общо с подкрепа за терористи, защо нахлуваме в държава, управлявана от светски баатистки диктатор, вид мразен от религиозните екстремисти като бин Ладен почти толкова, колкото и САЩ са мразени? Ако държавите с оръжие бяха проблемът, защо Ирак, а не Иран, Либия или особено Северна Корея? Ако въпросът бе ОМП, защо да не изчакате до приключване на проверките?

Милиони обикновени хора, без разузнавателни източници или опит с пътувания в Близкия изток или достъп до сателитни снимки, идентифицираха ключовите въпроси много преди да тръгнем на война. Едно от най-заклеймяващите разкрития в доклада на Чилкот е, че британските служители са били изключително обезпокоени, че аргументът е толкова прозрачен, че журналистите ще видят направо през него.

Асистент на говорителя на Блеър Алистър Кембъл на име Филип Басет пише на 11 септември 2002 г .: „Мисля, че сме в беда с това.“ Шефът на външните работи Джон Уилямс предложи той и колегите му да се насочат към „хора, а не към журналисти“, защото последните със сигурност ще видят „Няма никакъв убийствен факт… доказващ, че Садам трябва да бъде предизвикан сега“.

Бяха го разбрали наобратно. Големи части от обществеността бяха скептични от самото начало.

Само репортерите бяха достатъчно глупави или достатъчно нечестни, за да лапнат стръвта за оръжия за масово поразяване. Освен това американските репортери по собствено желание се обединиха около идеята, че Саддам е Хитлер-Сатана, чието „извънредно“ зло се нуждае от незабавно погасяване.

Голдбърг: „Саддам Хюсеин е фигура на рядко отвращение и особена опасност… Никой друг не се доближава… до съвпадение на неговия необикновена и пълна история на злонамереност…”. Чаит: „Той е в една категория с Сталин по отношение на вътрешните репресии.” Ремник каза, че е „съвременен Навуходоносор II“, който се е заклел да „победи Съединените щати и да управлява обединения арабски свят“.

Но дори това не беше най-лошият проблем:

Измамата не беше за оръжия за масово поразяване или за Ирак, а за вътрешни нагласи.

След като нахлухме, и ловуването на ОМП даде фира, почти всички наши професионални чесаци на брадички откриха начини да се справят с грешките си. Повечето последваха сценарий: бях млад (Езра Клайн буквално каза: „Бях млад“), вярвах в разузнаването и по конкретната точка за ОМП в Ирак се издъних.

Никой не адресира останалата част от пропагандата, затова дори когато аргументът за нахлуване в Ирак се разпадна, присъствието ни в Близкия изток се разшири. Докато Джудит Милър се превърна в национална подигравка, “продължаващото упражняване на американско влияние” стана конвенционална мъдрост.

Бюджетите за отбраната избухнаха. НАТО се разшири. Концепцията за „мирен дивидент“ избледня до степен, в която малко да помнят, че някога е съществувала. Сега поддържаме обширен глобален архипелаг от тайни затвори, рутинно пресичаме граници в нарушение на международното право, използвайки безпилотни самолети, а днес разполагаме с военни бази в 80 страни, за да подкрепяме активни бойни операции в най-малко седем държави (повечето американци дори не знаят кои).

Епизодът на оръжията за масово поразяване се помни като гротескен журналистически провал, който доведе до катастрофална война, която създаде Ислямска Държава. Но никой от действащите лица в пресата, които продадоха инвазията, не съжалява за революционните нови политики, които грешките създадоха. Те конкретно не съжаляват за това, че помагат за създаването на непрекъснато разширяващо се Укрепление-Америка с бази навсякъде, които свалят режими наляво и надясно, с или без одобрение от Конгреса или ООН.

Може и да съжаляват за Ирак, но както по-късно Чаит каза : „Либия не е Ирак“. Това каза той на „либералните анти-интервенционисти“, като обясни защо „не съм възприел техния мироглед“.

Успешно бяхме „сдържали” много по-мощния Съветски съюз за цяла ера, да не говорим за по-малки, по-слаби държави, подлежащи на режими на прелитане като Ирак. За да започне войната, американците трябваше да бъдат разубедени от идеята, че тези политики са все още жизнеспособни.

За тази цел хората като Ремник ни казаха, че „връщането към празно преследване на сдържане ще бъде най-опасният вариант от всички.” Фред Хайът от Вашингтон Поуст предупреждаваше, че “да не разбутваме гнездото на стършели” е “стратегия на акомодация, полу-мерки и магическо мислене”.

Днес предимно се присмиваме на серийният удушвач на думи, журналистът Томас Фридман от Times, но той беше ключов глас. Неговата известна редакционна статия „Пиле aла Ирак“ настоя, че Америка не може да рискува сдържане и трябва да е склонна да бъде толкова непредсказуема, колкото и нейните врагове – че в играта на пиле (б.пр. игра в която единия играч трябва да се откаже в последния момент, за да предотврати смъртта и на двамата) трябваше да изхвърлим волана и да бъдем „готови нахлуем в Ирак утре, сами”.

Първото правило на съвременните комерсиални медии е, че е позволено да се издъните, ако е заедно. Няма риск да грешим в рамките на преобладаващото повествование. Ето защо главните нарушители си задържаха постовете и “проваляляха” в посока нагоре. Работата не е в това предадеш фактите правилно, а в правенето на разкази, както и да бъдат готови да ядат грешки, открити в услуга на тикането на правилния подтекст.

Пропуска на вътрешна ревизия след Ирак доведе медийния бизнес до манипулиране на поредица от последващи истории. От все още погрешно докладваната финансова криза от 2008 г. до невъзможността за възприемане на възхода на Доналд Тръмп като електорален феномен на все по-небрежното отразяване на нашата хипер-агресивна външна политика, ние се развихрихме с факти и данни, знаейки че няма лоши страни на определени видове пропуски.

Британска нестопанска организация, наречена Reprieve преди години, дори откри, че журналисти рутинно повтарят твърденията на правителството, че някои заподозрени в тероризъм са били убити в удари с безпилотни летателни апарати, като не са забелязали, че същите заподозрени са били докладвани мъртви преди години или в различни страни, понякога дори не два пъти, а три или четири пъти.

Особено сме зле, когато става дума за истории за промяна на режима, и видяхме това съвсем наскоро.

Множество новинарски организации, включително “Ню Йорк Таймс”, съобщиха, че силите, лоялни на Мадуро във Венецуела (най-новата ни цел за промяна на режима), са изгорили хранителна помощ, изпратена от западни хуманитарни конвои. Оказа се, че опозицията е изгорила товара. Репортер на CNN каза, че това е “класически случай на разпространение на неверни сведения … от непотвърден слух … в средствата за масово осведомяване”, пропускайки да осъзнае, че разпространението започва, когато екип на CNN твърди, че е видял епизода на опожаряване.

Този идиотизъм беше като нещо от Евелин Уо. Беше толкова лошо, че The Onion (б.пр. сатиричен сайт, подобен на НеНовините) пусна история, наречена „Ню Йорк Таймс коригира историята, признавайки, че са изгорили конвоя с помощ за Венецуела“.

Пресата след аферата на ОМП прие инстинкта за безопасност в броя от стадните животни: като гну, в момента, в който 51% от стадото реши да се движи в посока, всички те се движат по този начин, дори ако това означава да се хвърлят в метафоричната факттологична пропаст. Фактът, че пейзажът в момента е разделен на два различни вида гну, не ни носи много комфорт. Журналистиката в тези дни е по-скоро въпрос на произведен зад кулисите консенсус, отколкото на индивидуален процес на следене на фактите, където и да водят, независимо колко неудобни.

Щетите, които тази история нанесе на колективната ни репутация, все още са слабо разбрани в бизнеса. Всъщност историите „Защо ни мразят?“ са един от нарастващите като бройка идеи, с които рутинно се издънваме. Никога няма да се отървем от аленото писмо от онези години, докато не се изправим пред реалността на това колко беше зле, а то беше много по-лошо, отколкото признаваме дори и сега.