Ковидния провал на левицата

Засилването на кризата не е начин за възстановяване на доверието

Източник: The Left’s Covid failure

Превод Георги Чанков

През различните фази на глобалната пандемия, предпочитанията на хората по отношение на епидемиологичните стратегии имаха тенденция да се припокриват тясно с тяхната политическа ориентация. Откакто Доналд Тръмп и Жаир Болсонаро изразиха съмнения относно мъдростта на стратегията на локдауни през март 2020 г., либералите и тези от ляво в западния политически спектър, включително повечето социалисти, се препъваха един през друг кой по-ревностно да се придържа публично към стратегията на локдауни за смекчаване на пандемията — и напоследък към логиката на ваксинните паспортите. Сега, когато страните в Европа експериментират с по-строги ограничения за неваксинираните, левите коментатори – иначе гласовити в защитата на страдащите от дискриминация малцинства – се отличават със своето мълчание.

Като писатели, които винаги са се позиционирали вляво, ние сме обезпокоени от този обрат на събитията. Наистина ли няма прогресивна критика относно карантинирането на здрави хора, когато най-новите изследвания показват, че има минимална разлика по отношение на предаването между ваксинираните и неваксинираните? Отговорът на левицата към Ковид сега изглежда като част от по-широка криза в лявата политика и мисъл – криза, която продължава поне три десетилетия. Така че е важно да се идентифицира процесът, чрез който това се оформи.

В първата фаза на пандемията – фазата на локдауните – именно тези, клонящи към културното и икономическо дясно, които бяха по-склонни да наблягат на социалните, икономическите и психологическите щети в резултат на локдауните. Междувременно първоначалният скептицизъм на Доналд Тръмп за локдауните направи тази позиция несъстоятелна за повечето от тези, които клонят към културната и икономическа левица. Алгоритмите на социалните медии след това допълнително засилиха тази поляризация. Затова много бързо западните левичари прегърнаха локдауните, разглеждани като „за живота“ и „про-колективен“ избор – политика, която на теория защитаваше общественото здраве или колективното право на здраве. Междувременно всяка критика към локдауните беше разобличена като „десен“, „проикономическа“ и „про-индивидуален“ подход, обвинен в приоритизиране на „печалбата“ и „бизнеса както обикновено“ пред живота на хората.

В обобщение, десетилетия на политическа поляризация моментално политизираха проблем на общественото здраве, без да позволяват никаква дискусия за това как би изглеждал последователен ляв отговор. В същото време позицията на левицата я дистанцира от всякакъв вид база в работническата класа, тъй като работниците с ниски доходи бяха най-сериозно засегнати от социално-икономическите въздействия на продължаващите политики на локдауни, а също и тези, които най-вероятно работят навън докато лаптоп класата се възползва от Zoom. Същите тези политически проблеми се проявиха по време на внедряването на ваксината и сега по време на фазата на Ковид паспортите. Съпротивата бива свързвана с дясното, докато тези от мейнстрийм лявото като цяло подкрепят и двете мерки. Опозицията бива демонизирана като объркана смес от антинаучен ирационализъм и индивидуалистичен либертарианизъм.

Но защо мейнстрийм левицата в крайна сметка подкрепи практически всички мерки на Ковид? Как се появи такъв опростен възглед за връзката между здравеопазването и икономиката, който се подиграва с десетилетия (леви) социални научни изследвания, показващи колко тясно са свързани богатството и здравните резултати? Защо левицата пренебрегна масовото нарастване на неравенствата , атаката срещу бедните, срещу бедните страни, жените и децата, жестокото отношение към възрастните хора и огромното увеличение на богатството за най-богатите индивиди и корпорации в резултат на тези политики? Как, във връзка с разработването и внедряването на ваксините, левите в крайна сметка осмиват самата идея, че – предвид заложените пари и когато BioNTech, Moderna и Pfizer в момента правят между тях над 1000 щатски долара в секунда от Covid ваксини – може да има мотивация от производителите на ваксини, различна от „общественото благо“? И как е възможно левицата, често подложена на държавна репресия, днес да изглежда да не обръща внимание на тревожните етични и политически последици от Ковид паспортите?

Докато Студената война съвпадна с ерата на деколонизация и възхода на глобалната антирасистка политика, краят на Студената война – заедно със символичния триумф на политиката на деколонизация с края на апартейда – доведе до екзистенциална криза за левите политики. Възходът на неолибералната икономическа хегемония, глобализацията и корпоративния транснационализъм подкопаха историческия възглед на левицата за държавата като двигател на преразпределението. В комбинация с това е осъзнаването, че – както твърди бразилският теоретик Роберто Мангабейра Унгер – левицата винаги е просперирала най-много по време на голяма криза – руската революция се възползва от Първата световна война, а социалният капитализъм – от последиците от Втората световна война. Тази история може отчасти да обясни позиционирането на левицата днес: засилвайки кризата и нейното удължаванео ѝ чрез безкрайни ограничения може да се разглежда от някои като начин за възстановяване на лявата политика след десетилетия на екзистенциална криза.

Погрешното разбиране на левицата за същността на неолиберализма може също да е повлияло на отговорът му на кризата. Повечето хора от левицата вярват, че неолиберализмът включва „отстъпление“ или „издълбаване“ на държавата в полза на пазара. По този начин те тълкуваха правителствената активност по време на пандемията като добре дошло „връщане на държавата“, което според тях потенциално е способно да обърне в крайна сметка, уж, антидържавния проект на неолиберализма. Проблемът с този аргумент, дори и да се приеме съмнителната му логика, е, че неолиберализмът не е довел до изчезване на държавата. Напротив, размерът на държавата като процент от БВП продължава да нараства през цялата неолиберална ера.

Това не трябва да е изненада. Неолиберализмът разчита на обширна държавна намеса точно толкова, колкото и „кейнсианството“, с изключение на това, че държавата сега се намесва почти изключително за защита на интересите на едрия капитал – да контролира работническата класа, да спасява големи банки и фирми, които иначе биха фалирали и т.н. Всъщност в много отношения днес капиталът е по-зависим от държавата от всякога. Както отбелязват Шимшон Бихлър и Джонатан Ницан: „Капитализмът се развива, правителствата и големите корпорации се преплитат все повече. … Капиталистическият режим на власт и управляващите го коалиции с доминиращ капитал не изискват малки правителства. Всъщност в много отношения те се нуждаят от по-големи”. Неолиберализмът днес е по-близък до форма на капитализъм с държавен монопол – или корпоратокрация – отколкото малък държавен капитализъм на свободния пазар, за който често се твърди, че е. Това помага да се обясни защо той създава все по-мощни, интервенционистки и дори авторитарни държавни апарати.

Това само по себе си прави аплодисментите на левицата за несъществуващо „връщане на държавата” смущаващо наивно. И най-лошото е, че е правила тази грешка и преди. Дори след финансовата криза от 2008 г. мнозина от левицата приветстваха големите държавни дефицити като „връщането на Кейнс“ – когато всъщност тези мерки нямаха много общо с Кейнс, който съветваше използването на държавни разходи за достигане пълна заетост, а вместо това бяха насочени към укрепване на виновниците за кризата, големите банки. Те също бяха последвани от безпрецедентна атака срещу социалните системи и правата на работниците в цяла Европа .

Нещо подобно се случва днес, тъй като държавните договори за тестове за Ковид, лични предпазни средства, ваксини и сега технологиите за ковид паспорти се разпределят на транснационални корпорации (често чрез сенчести сделки, които миришат на шуробаджанащина). Междувременно животът и поминъкът на гражданитебиват преобърнати от „новото нормално“. Особено озадачаващ е фактът, че левицата напълно неосъзната за това. В крайна сметка идеята, че правителствата са склонни да използват кризите, за да затвърдят още повече неолибералния дневен ред, е основна част от много скорошна лява литература. Пиер Дардо и Кристиан Лавал, например, твърдят, че при неолиберализма кризата се е превърнала в „метод на управление“. По-известно, в нейната книга от 2007 г. Шок Доктрината, Наоми Клайн изследва идеята за „капитализъм при бедствия“. Нейната централна теза е, че в моменти на обществен страх и дезориентация е по-лесно да се преработят обществата: драматични промени в съществуващия икономически ред, които обикновено биха били политически невъзможни, се налагат в бърза последователност, преди обществото да е имало време да разберете какво се случва.

Днес има подобна динамика. Вземете например високотехнологичните мерки за наблюдение, цифровите идентификационни номера, потискането на публични демонстрации и бързото приемане на законите, въведени от правителствата за борба с епидемията от коронавирус. Ако най-новата история е нещо, по което да се водим, правителствата със сигурност ще намерят начин да направят много от правилата за извънредни ситуации постоянни – точно както направиха с много антитерористично законодателство след 11 септември. Както отбеляза Едуард Сноудън: „Когато видим, че са приети спешни мерки, особено днес, те са склонни да бъдат лепкави. Извънредното положение има тенденция да бъде разширявано”. Това също потвърждава идеите за „изключителното състояние“, изложени от италианския философ Джорджо Агамбен, който въпреки това е очернян от мейнстрийм левицата за позицията си срещу локдауните.

В крайна сметка всяка форма на правителствено действие трябва да се оценява според това, което всъщност представлява. Подкрепяме правителствената намеса, ако тя служи за насърчаване на правата на работниците и малцинствата, за създаване на пълна заетост, за предоставяне на важни обществени услуги, за овладяване на корпоративната власт, за коригиране на дисфункционалността на пазарите, за поемане на контрол върху важни индустрии в обществен интерес. Но през последните 18 месеца станахме свидетели на точно обратното: несравнимо укрепване на транснационалните корпоративни гиганти и техните олигарси за сметка на работниците и местния бизнес. Доклад от миналия месец, базиран на данни на Форбс, показа, че само богатството на американските милиардери се е увеличило с 2 трилиона щатски долара по време на пандемията.

Друга лява фантазия, която е скрита от реалността, е идеята, че пандемията ще въведе ново усещане за колективен дух, способно да преодолее десетилетия на неолиберален индивидуализъм. Напротив, пандемията разцепи обществата още повече – между ваксинираните и неваксинираните, между тези, които могат да се възползват от предимствата на интелигентната работа, и тези, които не могат. Освен това популация, съставена от травмирани индивиди, откъснати от близките си, накарани да се страхуват един от друг като потенциални преносители на болести, ужасена от физически контакт – едва ли е добра среда за колективна солидарност.

Но може би отговорът на левицата може да бъде разбран по-добре в индивидуален, а не в колективен план. Класическата психоаналитична теория излага ясна връзка между удоволствието и авторитета: преживяването на голямо удоволствие (насищане на принципа на удоволствието) често може да бъде последвано от желание за подновен авторитет и контрол, проявено от егото или „принципа на реалността“. Това наистина може да доведе до подкопана форма на удоволствие. През последните две десетилетия на глобализация се наблюдава огромно разширяване на „удоволствието от опита“, споделено от все по-транснационалната глобална либерална класа – много от които, донякъде любопитно в исторически план, се самоопределиха като отляво (и наистина все повече узурпират тази позиция от традиционните работнически избирателни райони на левицата). Това масово нарастване на удоволствието и преживяването сред либералната класа вървеше с нарастващ секуларизъм и липса на всякакви признати морални ограничения или авторитет. От гледна точка на психоанализата, подкрепата от тази класа за „Ковид мерките” се обяснява доста лесно с тези термини: като желаната поява на набор от ограничителни и авторитарни мерки, които могат да действайт като ограничаващи удоволствието стъпки, които досега са липсвали

Друг фактор, обясняващ прегръдката от левицата на „Ковид мерките” е нейната сляпа вяра в „науката“. Това има своите корени в традиционната вяра на левицата в рационализма. Едно нещо обаче е вярата в неоспоримите добродетели на научния метод – друго е да не обръщат внимание на начина, по който управляващите използват „науката“ за да придвижват своя дневен ред. Възможността да се обърнете към „твърди научни данни“, за да оправдаете своя политически избор, е невероятно мощен инструмент в ръцете на правителствата – всъщност това е същността на технокрацията. Това обаче означава внимателно да изберете „науката“, която подкрепя вашата програма – и агресивно маргинализиране на всякакви алтернативни възгледи, независимо от тяхната научна стойност.

Това се случва от години в сферата на икономиката. Наистина ли е толкова трудно да се повярва, че подобно корпоративно улавяне се случва днес по отношение на медицинската наука? Не и според Джон П. Йоанидис, професор по медицина и епидемиология в Станфордския университет. Йоанидис попадна в заглавията в началото на 2021 г., когато публикува, с някои свои колеги, документ, в който се твърди, че няма практическа разлика в епидемиологичните условия между страните, които са под локдаун и тези, които не са го направили. Реакцията срещу статията – и по-специално срещу Йоанидис – беше яростна, особено сред неговите колеги учени.

Това обяснява неотдавнашното му опустошително изобличение на собствената му професия. В статия, озаглавена „Как пандемията променя нормите на науката“ Йоанидис отбелязва, че повечето хора – особено отляво – изглежда смятат, че науката работи въз основа на „мертонианските норми на комунализъм, универсализъм, незаинтересованост и организиран скептицизъм“. Но, уви, научната общност всъщност не работи така, обяснява Йоанидис. С пандемията корпоративните конфликти на интереси избухнаха – и, въпреки това, говоренето за тях стана анатема. Той продължава: „Консултантите, които спечелиха милиони долари от корпоративни и правителствени консултации, получиха престижни позиции, власт и обществена похвала, докато неконфликтните учени, които работеха безплатно, но се осмеляваха да поставят под въпрос доминиращото повествование, бяха очерняни като противоречиви. Организираният скептицизъм се разглежда като заплаха за общественото здраве. Имаше сблъсък между две школи на мисълта, авторитарно обществено здраве срещу науката – и науката загуби“.

В крайна сметка крещящото пренебрегване и подигравка на левицата с легитимните притеснения на хората (за локдауни, ваксини или ковид паспорти) е срамно. Тези опасения не само се коренят в реални трудности, но и произтичат от разбираемо недоверие към правителствата и институциите, които несъмнено са били превзети от корпоративни интереси. Всеки, който подкрепя една наистина прогресивно-интервенционистка държава, както правим ние, трябва да се изправи пред тези опасения, а не да ги отхвърля.

Но там, където отговорът на левицата е най-неадекватен, е на световната сцена, по отношение на връзката на Ковид ограниченията със задълбочаващата се бедност в глобалния юг. Наистина ли няма какво да каже за огромното увеличение на детските бракове, срива на училищното образование и унищожаването на официалната заетост в Нигерия, където Държавната статистическа агенция предполага, че 20% от хората са загубили работата си по време на локдауните? Ами за реалността, че страната с най-високи данни за смъртност от Ковид и свръх смъртност за 2020 г. е Перу – която имаше един от най-строгите локдауни в света? За всичко това лявото бе мълчаливо. Тази позиция трябва да се разглежда във връзка с надмощието на националистическата политика на световната сцена: изборният неуспех на левите интернационалисти като Джеръми Корбин означаваше, че по-широките глобални проблеми нямаха голяма тежест, когато се разглежда по-широкият отговор на западната левица на Ковид-19.

Струва си да се спомене, че в левицата имаше изключения – радикално-леви и социалистически движения, които излязоха срещу преобладаващото управление на пандемията. Те включват Black Lives Matter в Ню Йорк, Left Lockdown Skeptics в Обединеното кралство, чилийската градска левица, Wu Ming в Италия и не на последно място алиансът на социалдемократите и зелените, който в момента управлява Швеция. Но целият спектър на лявото мнение беше игнориран, отчасти поради малкия брой леви медии, но също и поради маргинализацията на несъгласните мнения преди всичко от мейнстрийм левицата.

Главно обаче това е исторически провал от левицата, който ще има катастрофални последици. Всяка форма на популистко несъгласие е вероятно отново да бъде хегемонизирана от (крайната) десница, посичайки всякакви шансове на левицата да спечели избирателите, от които се нуждае, за да премахне хегемонията на дясното. Междувременно левицата се e прилепила към технокрация от експерти, силно подкопана от това, което се оказва катастрофално справяне с пандемията от гледна точка на социалния прогресвизъм. Докато всеки вид жизнеспособна избираема левица изчезва в миналото, дискусията и несъгласието в основата на всеки истински демократичен процес вероятно ще изчезнат с нея.