Източник: Сохраб Ахмари, списание Compact: Orbán’s Warning for Europe
Превод: Георги Чанков

Ако Съединените щати бяха сериозна сила, те биха обърнали внимание на предупрежденията, издавани от Унгария за икономическата катастрофа, пред която е изправена Европа. Вместо това екипът на Байдън изпрати либерален активист от еднополов брак като свой пратеник в Будапеща в очевиден опит да раздруса консервативната чувствителност на унгарците. Това е вид каскада, която би предизвикала малко повече от въртене на очи – ако не беше, че живеем в смъртно сериозни времена.

На годишния „пикник“ на управляващата партия Фидес миналия уикенд в Кьоче, село на два часа път с кола югозападно от столицата, посланието беше злокобно: Съединените щати водят своите трансатлантически съюзници към гибел, като глобализират местния вътрешнославянски конфликт в Украйна. Европейските лидери се носят по течението, упорито се придържат към санкциите, които не успяха да накарат Москва да преосмисли, да не говорим да „сринат“ на руската икономика или да предизвикат дворцов преврат срещу Владимир Путин.

„Санкциите работят, когато се прилагат от по-силните играчи срещу слабите“, ми каза унгарският премиер Виктор Орбан, докато седняхме за кратко интервю в кулоарите на конференцията в Кьоче. „Европа не е по-силният играч, когато става въпрос за енергия. И затова санкциите не работят.” Изглежда достатъчно очевиднo твърдение, но в наши дни е необходима грубата рационалност на „черната овца“ на европейското семейство, за да изрази очевидното.

Западните лидери си въобразяват, че Москва е някакъв дребен близкоизточен „престъпен режим“, който могат да подчинят като го отрежат от глобалните търговски и финансови потоци. Има само два проблема. Едната е, че вече не е 1999 г.: това, което Фарид Закария снизходително нарече „възходът на останалите“, означава, че останалият свят не приветства, когато Вашингтон и Брюксел налагат санкции чрез диктат – „останалите“ могат да си позволят да не се подчиняват.

По-големият проблем е, че Русия не е някаква дребна близкоизточна държава, а евразийска цивилизация с най-големия ядрен арсенал в света и най-ценните енергийни запаси. Дори в случая с тези класически санкционирани „престъпници“, западното ембарго също толкова често е стимулирало самодостатъчно вътрешно развитие, колкото е причинявало болка на обикновените хора. Но в случая с руската енергия санкциите винаги са били структурно предопределени да рикошират срещу Европа.

„Ако някой вярва, че можете да победите Русия и да промените нещата в Москва, това е чиста грешка“, каза Орбан на високопоставените лица на своята партия в Кьоче, говорейки откровено за военния край на войната.

Отношението му не е породено от някаква дълбока любов към Москва – невъзможно, предвид половинвековната съветска окупация и убеждението на премиера, че руската цивилизация е фундаментално различна от европейската. По-скоро идва от реализма и студената рационалност, които историческите и географски обстоятелства в Унгария са ѝ наложили.

Реализъм: Руснаците напълно объркаха предвидените ефекти от енергийните санкции, независимо дали като продадоха резервите си на китайците, които след това препродадоха на европейците с надценка, или просто като продадоха по-малко от нещата на по-високи цени, следствие от санкциите. В крайна сметка войната и санкциите повишиха рублата до исторически върхове.

Реализъм: В стремежа си да докарат до просешка тояга своя гигантски съсед на изток, европейците докараха до нищета… себе си. Опашките за горива вече са обичайна гледка в Полша и на други места. Производители са затворили производството в Германия и в голяма част от Северна Европа. Сметките за енергия са вече неустойчиви за британските малки предприятия, а зимата дори още не е тук.

Реализъм: Централна и Източна Европа, включително Унгария, рискуват сериозно изоставане в развитието, точно когато регионът е готов да стане нетен вносител в бюджета на ЕС. Както Орбан ми каза, „войната и санкциите, преследвани от Запада, ще накарат региона да загуби всичкия напредък, който е постигнал спрямо Западна Европа“.

Всичко това повдига тревожен въпрос за американските политици – поне тези, които са готови да слушат, вместо безсмислено да отхвърлят Орбан като “нелиберален”. Дали Съединените щати наистина са готови да видят как Европа се превръща в енергиен и икономически инвалид без осезаеми ползи за борбата срещу Москва? Би ли било желателно милиони германски работници, работещи във високотехнологично производство, да се присъединят към списъците на безработните? Заслужава ли си масовата бедност на поляци в служба на безумната и безнадеждна решимост на Варшава да води апокалиптична война срещу Русия на украинска земя?

Най-циничният унгарски отговор е, че точно това иска да постигне Вашингтон: да понижи немското производство и да прекъсне енергийно-производствената синергия между Русия и Германия, да сложи край на стремежите на Европа към „стратегическа автономия“ и да предизвика пълна зависимост от Америка, и в крайна сметка да се намали броят на индустриалните съперници на Америка от два (Китай и Европа) на един (само Китай). Аз, поне, имам проблеми да видя чак такава степен на зъл гений в Пентагона на ген. Марк Мили и Мъгливото дъно на Антъни Блинкен.

Но каквито и да са мотивите на архитектите на санкциите, една малка, но смела държава в Централна Европа е готова да се противопостави на стремежа към европейска деиндустриализация. Тя може да си позволи да се бори – пък нека идват „про-Путин“ епитети и остракизъм – защото алтернативите са много по-скъпи и защото Орбан е напълно безразличен към това, което се казва за него в коридорите на Европа или на страниците на американските вестници.

„В Унгария“, каза ми той, докато избърсваше пръстите си и побутна чиния с дълбоко пържено телешко, „бих бил политически мъртъв ако покажа някаква амбиция за международна популярност. За щастие не работя за Ню Йорк Таймс. Хората гласуват за мен, а не за редакцията на Таймс.”