Запада използва грешната аналогия за инвазията на Русия и влошава крайния резултат.
Превод: Георги Чанков
Често изглежда така, сякаш ястребите в американския истаблишмънт са чували само за една война: Втората световна война в Европа. Това е така, защото каквото и друго да забравят или грешат за тази война, те са прави, че тя е планирана и инициирана от дълбоко зла и мегаломанска сила, представляла заплаха за целия свят, която трябва да бъде напълно победена и с която не е възможен морално приемлив компромис.
Постоянните и ексклузивни препратки към тази война позволяват на американските ястреби да представят всеки конфликт, в който желаят да въвлекат Америка, като екзистенциална борба срещу злото, коeто, ако не бъде сразено, ще доведе до катастрофални последици за Америка и света. Това е вярно за техния подход към Виетнам през Ирак до настоящата война в Украйна, с катастрофални резултати за Америка и света.
Точно това обаче прави Втората световна война толкова изключителна. Голямото мнозинство от войните в съвременната история и наистина в американската история са били далеч по-морално сложни в своя произход и са завършвали не с пълната победа на едната страна, а с някаква форма на объркан компромис. Повечето войни (и това включва Втората световна война) също илюстрират закона за непредвидените последици. Крайните резултати много често не са предвидените или желаните дори от привидните „победители“.
От тази гледна точка Първата световна война е далеч по-добра историческа аналогия от Втората световна война за настоящата война в Украйна. От 1914 до 1918 г. загинаха повече от 20 милиона души, около половината от които цивилни. Дори френската и британската нации победители излизат съсипани. Последиците от Първата световна война — включително Комунистическата революция в Русия и разпадането на Австро-Унгарската империя — проправиха пътя за Втората световна война.
От различните водещи фигури само Владимир Ленин, който прогнозира, че войната ще доведе до революция, може да се каже, че е бил точен в своя анализ преди войната. Предсказанията на никой друг не се сбъднаха. Ако беше дадено на правителствата през 1914 г. да погледнат в бъдещето, никой не би казал, че войната си е заслужавала. Или както един френски фермер близо до Вердюн скромно отбеляза половин век по-късно за Алистър Хорн, британския историк на битката при Вердюн, „ Ils etaient fous, ces gens-la “: Тези хора бяха луди.
Днес нито един сериозен историк — или образованите хора по принцип — би твърдял, че този конфликт е бил необходим и в истинските интереси на който и да е от участниците, нито че продължаването на войната, до постигане на пълна победа, е било необходимо или мъдро, нито че Версайският договор, който сложи край на войната, се е оказал добър за победителите, да не говорим за победените. От перспективата на един век по-късно изглежда очевидно, че при приемането на политиките, които доведоха до война и упорство за нейното продължаване, всички управляващи елити на Европа фундаментално и катастрофално погрешно са преценили истинските интереси на своите страни.
Що се отнася до моралната вина за войната, дори в Германия, повечето историци днес биха приели, че тя се носи основно от германското правителство. Германия да насърчи австрийското правителство да атакува Сърбия в отговор на убийството на австрийския престолонаследник е решение единствено на Берлин. Германия беше дори още по-виновна за своята юридически и морално незащитима инвазия в Белгия, която въведе Британската империя във войната.
В същото време обаче много малко историци днес биха приписали изключителна вина за войната на Германия. По-конкретно, трябва да се подчертае престъпната глупост на руското имперско правителство при сформирането на съюз със Сърбия, което насърчи сръбските националисти да прокарат своята иредентистка претенция към контролираната от Австрия Босна и насърчи сръбските тайни служби тайно да подкрепят терористична кампания срещу Австрия, която доведе до убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд и даде искрата, която запали войната.
Руската подкрепа за Сърбия беше безразлична не само към фанатичния и безразсъден характер на сръбския национализъм, но и към факта, че националистическите претенции, насочени от различни славянски народи срещу Австро-Унгарската империя, заплашваха разпадащата се империя с унищожение и по този начин заплашваха с унищожение цялата германска геополитическа и етническа позиция в Централна Европа. За всеки разумен руски служител трябваше да е очевидно, че това е въпрос, по който Германия в крайна сметка ще се включи във война, която да заплаши Русия с разрушение. Наистина, някои руснаци посочиха това, но съветите им бяха пренебрегнати от руската върхушка, ангажирана с геополитически амбиции, които надхвърляха реалната сила на Русия и реалните интереси на Русия.
През Втората световна война аспекти на германската политика бяха уникално зли, в съответствие с уникално злата расистка идеология, изложена в „Моята борба“ на Адолф Хитлер. През Първата световна война нещата изглеждат далеч по-малко ясни. Съюзническата пропагандна линия на войната като война на демокрациите срещу автокрациите беше показана като абсурдна поради факта, че до рухването си през 1917 г. Руската империя беше ключов съюзник срещу Германия. Нито, разбира се, Британската и Френската колониални империи са били демократични.
В областта на военните престъпления, германската стратегия за неограничена подводна война, предназначена да принуди Великобритания да се предаде, беше третирана във Великобритания и Америка като чудовищно и очевидно военно престъпление. Германците твърдяха, не без причина, че това е отговор на британската стратегия да се принуди Германия да се предаде чрез блокада от Кралския флот на морската търговия на Германия. Германската подводна стратегия беше изключително глупава, защото в крайна сметка тя въведе Америка във войната срещу Германия и по този начин осигури поражението на Германия. Но глупостта, колкото и крайна, не е военно престъпление.
Германците също така посочиха, че британската тактика (между другото изцяло в съответствие с традиционните закони на войната) на маскиране на британски военни кораби като невъоръжени търговски кораби („корабите Q“) и последващото потапяне на германски подводници, които се опитват да ги проверят, направи необходимо да се торпилират всички кораби без предупреждение. Още веднъж, един век по-късно, можем да съжаляваме за всичкото страдание и да почетем смелите мъже, които загинаха и от двете страни, без да заемаме висока морална позиция по един или друг начин.
Днес всички можем да се съгласим, че основната отговорност за войната в Украйна е на руското правителство, което нахлу в Украйна. Но дали историците на бъдещето ще припишат цялата отговорност на Русия и ще оневинят правителствата на САЩ и НАТО от всякаква вина за опитите да интегрират Украйна със Запада и по този начин да застрашат това, което както руснаците така и дълга редица западни експерти (включително настоящия ръководител на ЦРУ, Уилям Бърнс) предупреждаваха се възприема от Москва като жизненоважни руски интереси?
Що се отнася до военните престъпления, руското нахлуване в Украйна и насилственото анексиране на украинска територия са очевидно много сериозни престъпления съгласно международното право, за които се надявам, че един ден президентът Владимир Путин ще бъде подведен под отговорност. Руските войници са извършили множество престъпления срещу украински цивилни, за които украинските власти са прави да ги изправят пред съд. Руското висше командване най-малкото показа безразличие към цивилните жертви във въздушната си кампания срещу Украйна. Трябва обаче да бъдем много внимателни да не представяме тези престъпления като по някакъв начин културно специфични за руснаците или като „геноцид“, макар и само поради много очевидната причина, че самите западни сили многократно са извършвали подобни действия. Използването на етикета „геноцид“ по този начин би поставило американските и британски командири и въздушни екипажи през Втората световна война, Корея, Виетнам и Сирия на същото ниво като СС на Хитлер и милициите хуту в Руанда, морално и исторически гротескно твърдение.
Докладът на Amnesty International критикуващ както руските, така и украинските действия във войната бе справедливо атакуван, но по грешната причина. Правилните обвинения срещу него бяха правна неграмотност и практическа наивност. Фактът, че една война е незаконна, не прави всичко, което агресорът прави, военно престъпление. Според законите на войната не е престъпление украинските сили да установяват позиции в населени места, в противен случай те изобщо не биха могли да защитят страната си. Но също така не е престъпление руските сили да бомбардират тези позиции. Всичко това е посочено съвсем ясно в международните договори и конвенции за законите на войната. Преди всичко не трябва да позволяваме оправданото морално възмущение да се превърне в лицемерна морална истерия – както по време на Първата световна война – защото това много лесно може да се превърне в пречка за търсене на мирно споразумение, което може да е в най-добрия интерес на нас и на жертвите на войната.
Същото важи и за преговорите за територия. Ако днес изглежда почти невероятно лудост, че милиони германски, френски и британски войници са загинали във война, започнала за това дали австрийци или сърби трябва да управляват Сараево, нека разгледаме съвременния пример със Севастопол, руската военноморска база в Крим . Настоящата линия на американската администрация и по-голямата част от американския естаблишмент е, че преговорите за мир са изцяло въпрос на украинското правителство. И украинското правителство многократно е заявявало, че целта му е да прогони Русия от цялата територия, която е окупирала в Украйна, включително Крим. Неотдавнашният военен напредък на Украйна означава, че такава пълна украинска победа сега изглежда поне възможна.
Преди 30 години огромното мнозинство от американците просто биха предположили, че Крим е част от Русия, както наистина беше, докато съветското правителство не го прехвърли с указ на Украйна през 1954 г. Преди руското завоевание през 1783 г. полуостровът беше управляван от татари, преди това от византийци, преди това от скити, а преди това, ами който и да е бил, със сигурност не са били украинци.
Всеки свързан с държавата руснак, с когото съм говорил, и повечето обикновени руснаци, казва, че за да защити Крим, Русия трябва – в краен случай – да използва ядрени оръжия, както биха направили Съединените щати, за да защитят Хаваите и Пърл Харбър. Това много вероятно ще започне стълба на ескалация, която ще доведе до унищожаването на Америка, Русия и самата цивилизация в ядрена война.
Не трябва да чакаме цял век историците (ако има такива) да ни кажат, че това не е резултат, който би обслужвал интересите на някоя страна, включително Украйна, и че свързаните рискове колосално надвишават всякакви възможни ползи за Съединените щати. Отблъсквайки инвазията на Русия, Украйна, с помощта на Запада, вече спечели голяма победа и осигури своята независимост и свобода да се опита да се присъедини към Запада. За администрацията на Байдън да отиде отвъд това и да се стреми към пълна победа за Украйна, изглежда като неоправдано високомерие от страна на Вашингтон. И също така не трябва да имаме нужда от историци на бъдещето или от уроците от Първата световна война, за да ни кажат, че високомерието неизменно води до възмездие.
Анатол Ливен е старши сътрудник в Института за отговорно държавно управление Куинси и автор на Украйна и Русия: Братско съперничество и етичен реализъм: Визия за ролята на Америка в света , с Джон Хълсман.
billhicksfan 